неделя, 20 април 2008 г.
неделя, 30 март 2008 г.
понеделник, 25 февруари 2008 г.
вторник, 19 февруари 2008 г.
неделя, 10 февруари 2008 г.
Смолян, 26.07.2004 год. (2 част)
Неповторимо красиви са двата Райковски храма Св.Теодор Стратилат и Св.Неделя. Оранжевата камбанария на първия, с новия си меден обков, се вижда от далеч по шосето свързващо трите квартала на Смолян, а белокаменната хармония на втория се гуши в гънките на стръмния терасовиден терен между долно и горно Райково. И двата храма, уви, бяха заключени, но видимо в тях кипи живот – не открих никакви следи на разрухата, така характерни за повечето храмове в страната. Нещо повече – красивите и подредени градинки с най-различни цветя, прясно боядисаните камбанарии, варосаните бордюри, стъклописите и греещото от чистота предверие на Св.Теодор Стратилат, ясно показваха че тук църковният живот не е замрял.
Особено настроение създава откритото южно предверие на Св.Неделя. По стените му освен старинните стенописи с изображението на Великомъченицата Неделя, патрон на храма, и почти бароковите флорални рисунъци, са наредени десетки стари и пожълтели от времето черно-бели фотографии на люде, неразривно свързани със съдбата на този храм. Редят се един след друг портретите на неизвестни за мен хора Открити, честни лица, духовници и миряни с огнени очи и волево излъчване – ктитори, свещенослужители в храма, учители, борци на църковни правдини, певци, предстоятели – хора съзидателни, а не разрушителни.
Откъм олтарната абсида са погребани по-голямата част от тези пламенни Христови раби и родолюбци. И отново откривам мраморна плоча в памет на поп Глигорко. Видимо, много е бил обичан тук този духовник. И видимо същият е бил слуга Христов, а не роб на Мегали идеята. Храмът отвякъде е забоколен от масивен зид или други постройки. Създава усещането за хармония и душевен мир, които те спохождат щом попаднеш в някой от старите български манастири. Скрит от шума, делника, страстите и злобата човешка.
Откъм олтарната абсида са погребани по-голямата част от тези пламенни Христови раби и родолюбци. И отново откривам мраморна плоча в памет на поп Глигорко. Видимо, много е бил обичан тук този духовник. И видимо същият е бил слуга Христов, а не роб на Мегали идеята. Храмът отвякъде е забоколен от масивен зид или други постройки. Създава усещането за хармония и душевен мир, които те спохождат щом попаднеш в някой от старите български манастири. Скрит от шума, делника, страстите и злобата човешка.
Стоейки на дългата пейка по протежение на цялото предверие си дадох ясно сметка, че обектива не би могъл да улови това, що улавя сърцето. И това ме накара да не съжалявам толкова много за безвъзвратно повредения спусък на фотокамерата. В сърцето се запечтава по-добре и по-надълбоко, отколкото върху лентата и фотохартията.
Излишно е да се описват другите два храма в Смолян. Същата пасторална красота и бягство от делника, доколкото можем да говорим за делник в град като Смолян. Впечатли ме много свещеника в храма Св.Георги - един набит и якичък бабанко с катранено черна коса, къдрава брада и чешитски поглед. Облечен в черни панталон и риза с навити ръкави и широки черни тиранти, същият предполагам не би оставил никакви съмнения в режисьора Георги Дюлгеров, ако той сега правеше кастинг за филма си “Мера според мера”. Човекът се оказа изключително любезен обаче, отключи храма, разказа ми за него, за градежа му извършен за по-малко от два месеца, за похабените стенописи, за иконите. Със съжаление научих, че в градския музей е уредена фотоизложба посветена на Християнството в Родопа, където са изложени няколко стотици фотоси на храмовете в този район – действащи или разкопани от археолози. Казвам със съжаление, защото наближаваше време да тръгвам, а и музеят по това време би трябвало да е вече затворен.
В новия център на града се строи огромна катедрала посветена на Св.Висарион Смоленски – посветена на този, който подържал вярата в падналите духом българи в онези мрачни и зловещи времена от средата на седемнайстото столетие. И който със смирение е понесъл всички нечовешки мъчения и гаври. И който с молитва посрещнал мъченическата смърт – кълцан, дран и жив горен - отказвайки да приеме исляма; точно на този ден, преди 334 години. Не знам дали е вярно, но съм чел, че епископ Висарион обичал да си похапва и попийва и имал буен характер и пиперлив език. Питам се, какви бихме били ние, разположени върху удобните си столове и кресла, пишейки благочестиво по интеренет клубове и давайки наставления кое е правилно и кое не е, кое да се чете и кое не, да носим ли брада или да не носим, които раздаваме наляво и надясно определения и квалификации; какви бихме били ние, когато дойде мига, в който се изправим лице в лице със съвестта си и от която среща ще зависи живота ни тук, на земята? Моли за нас Господа, отче Висарионе, и дай Боже, скоро камбаните на новия храм да огласят и пробудят в сърцата ни още по-силна вяра и любов към ближния. Амин.
26.07.2004 год.
пп - фотографиите са заснети точно една госина по-късно - на 25.07.2005 год.
Смолян, 26.07.2004 год. (1 част)
Една от малкото живи връзки между детството и настоящето този път ми изневери. Прастарият и верен Зенит D, с великолепния си варио обектив Шинон 135 мм, излезе окончателно от строя. Това е фотоапарата, с който ми е направена първата снимка – русо, нахилено, гуцеобразно и кривокрако макроцефалче в ръцете на доволната си баба, под шарената сянка на смокинята в двора. Това е фотокамерата, пред чийто обектив съм заставал разреван, засмян, доволен, нацупен, сърдит, позьорски небрежен, декламиращ с буква на челото, на излет в планината, на море, издокаран - на разходка с мама или раздърпан гащник – на риба с татко. Това е фотокамерата, на която се научих да снимам, с която направих първата си снимка, в която сложих първата чернобяла лента “Орво”, с която съм запечатил стотици розовеещи изгреви и кървави залези, изсъхнали дървета и искрящи от радост цветя, очите на любими хора, усмивките им, лицата на непознати и нищо неподозиращи минувачи или готовни селски баби с изпитателни очи, голи скали, тъмни гори, отразяващи лазура локви, цигански маймунки, пролет и лято, есен и зима, радост и скърби, път и безпътие.... А напоследък го използвах главно за да запечатам върху ленатата съграденото от човека за възхлава на Бога! Защото поезия е - от камък и мрамор, от дърво и тухли - православния храм; поезия подчинена на строги правила, което пък за сетен път идва да докаже, че спазаването на правилата не идва да ограничи духа ни, а за да му даде нови и нови простори и възможност за творческа изява.
И шестте действащи храма в Смолян са изградени от камък – от основите, та до покривната настилка. Както бе казал поета – “от кремък е твоя стар балкан”. От кремък ще да е била и вярата на устовчани, райковчани и пашмаклийци, както и жителите на две дузини околни селища – малки островчета християнство сред мюсюлманското море. За по-малко от десет години, през първата половина на ХІХ век, са построени пет масивни, просторни, трикорабни храма – Св.Богородица и Св.Николай в Устово, Св.Неделя и Св.Теодор Стратилат в Райково и Св.Георги в Пашмаклий, сега Смолян. Храмът Св.Дух е построен в края на ХІХ век. И шестте храма разполагат със свой собствен двор, превърнат от времето и от човешките грижи в нещо средно между ботаническа градина и малък музей.
Ето го настланият с каменни плочи двор на Устовския храм Св.Николай. Както и при другите, храмът е разположен върху скалиста тераса, от която се открива чудна панорама към целия квартал Устово, застроен амфитеатрално в планинската долина. В ляво весело грее камбанарията на Св.Богородица, в далечината небето е прорязано от ново минаре, а между тях стотици и стотици бели родопски къщи – новите са измазани, старинните са от речен камък и дървени трегери. На входната врата водеща към двора забелязвам нов мраморен паметник, с надпис: “На поп Глигорко от признателните Устовчани”! Чудя се откъде Антон Дончев е взел името на героя си поп Алигорко? Някъде, съвсем наскоро, прочетох за един съвсем действителен атонски йеромонах Григорий, наричан от смолянчаните поп Глигорко, Лигорко или Алигорко. Същият е живял през ХІХ век. Грък по произход, таксидиот, изпратен от своя си светогорски манастир в Родопската област. Там останал повече от 40 години и се превърнал в Родопския светител за поробеното християнско население. Изучил перфектно български език, разкрил училища и проповядвал Божието слово. Бил обикнат от чистосърдечните родопчани и за това, както и заради служенето му на старобългарски, си имал разправиите с ксантийския фенерски владика. Скоро го четох, но и веднага съм го забравил. За да си го припомня само преди дни в Смолян. Пред входа на великолепния Устовски храм Св.Николай Чудотворец.
В страни от южния вход на храма пък е поставен красив и патиниран от времето бронзов барелеф на неуморимия Екзарх Йосиф. Гледат ме две умни, но тъжни и уморени очи. Сещам се за пропитите му с болка думи при посрещането му от Фердинанд на Софийската гара, след злополучната за България междусъюзническа война – “Това, което ние дълбахме 30 години с карфица, Ваше Величество, Вие го зарихте за един ден”.... Пред западния вход извисява снага красива куполна камбанария. С просто око си личи, че е строена по-късно. Едва ли османската власт би позволила да се издигне толкова красива и висока звънарница, от която богомолците да бъдат призовавани в храма. Много прилича на Йосиф-Шнитеровата камбанария на храма Св.Богородица в Пловдив. Сякаш е нейн умален модел. Пише си – издигната през 1924 год. Малко по-късно разбрах, че и изящните камбанарии на останалите храмове, доминиращи в околното пространство, са построени през същата тази 1924 год. Сега всички те са реставрирани и радват отдалеч окото.
Храмът е красив както отвън, така и отвътре. Строгият каменен профил отвън, отстъпва място на топлотата на дървото и меките багри отвътре. Припукват две-три свещици, прохладно е, сумрачно. Приканва за молитва. Клисарката обаче, по всяка вероятност свършила това още рано сутринта, бе на друго мнение. Явно хората тук се познават, та всеки странник си личи отдалеч – „откъде си, синко, защо си, семеен ли си, дечиня имаш ли, харесва ли ти, вие в София имате ли си такива църкви, нашия поп е много обичан туканка, енергичен, след храма сега параклисите възстановяваме – ей я там касичката”....
.... Стенописите са от по-ново време. От надписа с изненада установих, че имената на живописците са същите, на тези които са изписали нашия енорийски храм в Пловдив – Св.Троица; това са Карл Йорданов и неговият екип, при светителството на патриарх Кирил и бъдещият Пловдивски митрополит – епископ Варлаам. Иконостасът е още по-нов. Липсва тъмната патина покриваща финната резба на възрожденските майстори. На долния, старозаветен ред, са разбовани сцени от народния живот, където мустакати овчари пасат овце, свирят на гайди или държат пищови, а кръшни девойки носят менци с вода. Горният край на иконостаса е подчертано руски тип – издаден леко напред, заоблен. Два купола хвърлят обилна светлина в храма – единият над наоса, а вторият над изключително красивата, по Колю Фичевски, кобилична емпория. Би било добре ако бях оставен за минутка сам.
Когато влизах в храма навън бе облачно и предвещаваше дъжд. Когато понечих да излезна обаче, от небето се изля невиждан порой. Сякаш Бог нарочно ми изпрати времето, което толкова обичам, в този иначе горещ ден към края на юли. Избягах от добродушната, но досадна баба и се скрих под камбанарията. Там изчаках края на пороя и пришляпах до отсрещния баир, където е храма Св.Богородица.
.... Стенописите са от по-ново време. От надписа с изненада установих, че имената на живописците са същите, на тези които са изписали нашия енорийски храм в Пловдив – Св.Троица; това са Карл Йорданов и неговият екип, при светителството на патриарх Кирил и бъдещият Пловдивски митрополит – епископ Варлаам. Иконостасът е още по-нов. Липсва тъмната патина покриваща финната резба на възрожденските майстори. На долния, старозаветен ред, са разбовани сцени от народния живот, където мустакати овчари пасат овце, свирят на гайди или държат пищови, а кръшни девойки носят менци с вода. Горният край на иконостаса е подчертано руски тип – издаден леко напред, заоблен. Два купола хвърлят обилна светлина в храма – единият над наоса, а вторият над изключително красивата, по Колю Фичевски, кобилична емпория. Би било добре ако бях оставен за минутка сам.
Когато влизах в храма навън бе облачно и предвещаваше дъжд. Когато понечих да излезна обаче, от небето се изля невиждан порой. Сякаш Бог нарочно ми изпрати времето, което толкова обичам, в този иначе горещ ден към края на юли. Избягах от добродушната, но досадна баба и се скрих под камбанарията. Там изчаках края на пороя и пришляпах до отсрещния баир, където е храма Св.Богородица.
Отново ми напомни за родния Пловдив. Към храма водят красиви и стръмни стълбища, досущ като Пловдивската Св.Богородица. Само че тук не е така мащабно и просторно и понеже храма е на високо и е обграден от зидове, то по-скоро прилича на вход към някоя крепост. И вероятно има защо. Преди почти 170 години, когато е съграден храма, не е било лесно да си християнин в сърцето на Родопа.
И пак изненада. Красив бронзов барелеф, но този път на поп Константин Дъновски - неуморимия борец против асимилаторския гърцизъм във Варненско и баща на печално известния враг на православието Петър Дънов, основателя на бялото братство. За поп Константин знаех със сигурност, че е бил първият български свещеник в първия български храм Св.Архангел Михаил в град Варна. Същият този храм, в който доскоро се помещаваше градския музей на възраждането, и който от две години отново отвори врати за богомолците, реставриран, обновен, с богата книжарница, неделно училище, ежеседмични беседи и дискусии. Проверих и установих, че поп Константин е роден в Устово, където в продължение на три години е бил и учител на Устовските дечурлига.
И пак изненада. Красив бронзов барелеф, но този път на поп Константин Дъновски - неуморимия борец против асимилаторския гърцизъм във Варненско и баща на печално известния враг на православието Петър Дънов, основателя на бялото братство. За поп Константин знаех със сигурност, че е бил първият български свещеник в първия български храм Св.Архангел Михаил в град Варна. Същият този храм, в който доскоро се помещаваше градския музей на възраждането, и който от две години отново отвори врати за богомолците, реставриран, обновен, с богата книжарница, неделно училище, ежеседмични беседи и дискусии. Проверих и установих, че поп Константин е роден в Устово, където в продължение на три години е бил и учител на Устовските дечурлига.
Храмът беше затворен. Имаше хартиена табелка, на която пишеше, че отец Михаил може да бъде потърсен в Енорийския дом находящ се в църковния двор. Сега там се строи красива енорийска сграда във възрожденски стил. Дай Боже духовните наследници на поп Глигорко да продължат делото му и огнените им слова да отекват из гънките на смълчаната планина.
... Красив е Смолян! Красива е Родопа! Синьо-зелени върхари, тъмнеещи иглолистни гори, ниско плуващите между тях разтегливи и призрачни облаци, прокрадващото се слънце, бучащата придошла река Чернатица и уханието на свежест след дъжда – това бе Смолян с неговите окъпани бели здания, в миговете, в които се движех без страх от локвите и мокростта си от Устово към Райково. Красотата вдъхновява и отпушва съзнанието към онази богата на колорит пищност на мислите и чувствата, която неволно би предизвикала усмивка върху лицата. Красотата обаче, може и да смазва. Може да предизвика тежък град от болезнени страст и тъга и не да отпуши, а да затлачи душата с гъстия и тежък смог на печал и неизказано отчаяние…
... Красив е Смолян! Красива е Родопа! Синьо-зелени върхари, тъмнеещи иглолистни гори, ниско плуващите между тях разтегливи и призрачни облаци, прокрадващото се слънце, бучащата придошла река Чернатица и уханието на свежест след дъжда – това бе Смолян с неговите окъпани бели здания, в миговете, в които се движех без страх от локвите и мокростта си от Устово към Райково. Красотата вдъхновява и отпушва съзнанието към онази богата на колорит пищност на мислите и чувствата, която неволно би предизвикала усмивка върху лицата. Красотата обаче, може и да смазва. Може да предизвика тежък град от болезнени страст и тъга и не да отпуши, а да затлачи душата с гъстия и тежък смог на печал и неизказано отчаяние…
събота, 9 февруари 2008 г.
Света Гора и българските новомъченици
Преподобномъченици Онуфрий Габровски и Игнатий Старозагорски и Покаянието.
Преди почти два века, на 14 октомври 1814 година и на 4 януари 1818 година, проляха кръвта си ради Христа свети преподобномъченици Игнатий Старозагорски и Онуфрий Габровски, и озариха небосклона на православната святост.
Преподобномъченик Онуфрий се родил в Габрово, Великотърновска епархия, от благочестиви и знатни родители. (Баща му Дечо по-късно приел монашество под името Даниил в Хилендарски манастир на Атон, гдето се подвизавал тогава синът му). На детето при Светото кръщение било дадено името Матей. Когато поотраснал, пратили го в българско училище, гдето добре се учел. Когато бил вече на 17 години, веднъж родителите му го наказали за някакво немирство. В сърцето на момчето пламнала обида и то, от необмислено честолюбие пред неколцина мюсюлмани рекло на майка си и баща си, че ще приме исляма. В подобни случаи мюсюлманите веднага грабвали далия такова обещание и извършвали над него обреда на обрезанието. За да не станело това, родителите му го скрили и може би го изпратили в Троянския манастир Св. Богородица, където до наши дни се запазило предание, че преподобномъченик Онуфрий тук е започнал монашеския си подвиг и тук приел първото си монашеско подстрижение с името Манасий.
Той се повдизавал усърдно, но гласът на съвестта му все по-силно започнал да го изобличава за отричането от Христа, макар и само с думи. Навярно поради това той се е отправил за Света Гора Атонска, като се надявал, че там под ръководството на по-опитни старци ще положи достатъчно покаяние и ще успокои съвестта си. Известно време Манасий прекарал в Хилендарския манастир, където бил ръкоположен за дякон. „И, бележи житиеписецът, след като получи свещения сан, Манасий добави нови трудове към предишните и ревнувайки по добродетелите на подвижниците, растеше духовно, като преминаваше от сила в сила. Но св. отци свидетелствуват, че колкото повече човек преуспява в добродетелите, толкова повече се украсява със смирение, така че и най малките грехове му се струват големи и той искрено се съкрушава за тях и принася покаяние. Така беше и с Манасий. Като преуспяваше в добродетелите и разглеждаше предишния си живот, той с ужас си спомняше своето падение и сърцето му не намираше покой“.
Но - както говорят светите отци на Църквата - колкото повече расте християнинът в добродетелите, толкова по-дълбоко се покайва и смирява и нищожните грехове му изглеждат големи. Така станало и с йеродякон Манасий. Всякога му правели силно впечатление думите на Спасителя Христа: "Всеки, който ме признае пред човеците, ще призная и Аз него пред моя Отец небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец небесен" (Мат. 10:32-33). А от житията на светците особено дълбоко го затрогвал примерът на св.мъченик Варлаам, който държал ръката си без да трепне над разпаления езически жертвеник, докато тя съвсем изгоряла, но не изпуснал тамяна върху жертвеника, за да не се каже, че принесъл тамянна жертва на идолите. А сърцето му се разпалило от ревност, когато преподобните Евтимий, Игнатий и Акакий извършили своя мъченически подвиг. Тогава Манасий тайно напуснал Хилендар и отишъл в Предтеченския скит, към славният Иверски манастир, при тамошния духовник Никифор с молба - да подготви и него за такъв мъченически подвиг.
Той се повдизавал усърдно, но гласът на съвестта му все по-силно започнал да го изобличава за отричането от Христа, макар и само с думи. Навярно поради това той се е отправил за Света Гора Атонска, като се надявал, че там под ръководството на по-опитни старци ще положи достатъчно покаяние и ще успокои съвестта си. Известно време Манасий прекарал в Хилендарския манастир, където бил ръкоположен за дякон. „И, бележи житиеписецът, след като получи свещения сан, Манасий добави нови трудове към предишните и ревнувайки по добродетелите на подвижниците, растеше духовно, като преминаваше от сила в сила. Но св. отци свидетелствуват, че колкото повече човек преуспява в добродетелите, толкова повече се украсява със смирение, така че и най малките грехове му се струват големи и той искрено се съкрушава за тях и принася покаяние. Така беше и с Манасий. Като преуспяваше в добродетелите и разглеждаше предишния си живот, той с ужас си спомняше своето падение и сърцето му не намираше покой“.
Но - както говорят светите отци на Църквата - колкото повече расте християнинът в добродетелите, толкова по-дълбоко се покайва и смирява и нищожните грехове му изглеждат големи. Така станало и с йеродякон Манасий. Всякога му правели силно впечатление думите на Спасителя Христа: "Всеки, който ме признае пред човеците, ще призная и Аз него пред моя Отец небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец небесен" (Мат. 10:32-33). А от житията на светците особено дълбоко го затрогвал примерът на св.мъченик Варлаам, който държал ръката си без да трепне над разпаления езически жертвеник, докато тя съвсем изгоряла, но не изпуснал тамяна върху жертвеника, за да не се каже, че принесъл тамянна жертва на идолите. А сърцето му се разпалило от ревност, когато преподобните Евтимий, Игнатий и Акакий извършили своя мъченически подвиг. Тогава Манасий тайно напуснал Хилендар и отишъл в Предтеченския скит, към славният Иверски манастир, при тамошния духовник Никифор с молба - да подготви и него за такъв мъченически подвиг.
В скита Св.Йоан Предтеча по-рано се бил подвизавал и друг български новомъченик – Св.Игнатий Старозагорски – племенник на рилският монах Игнатий (старозагореца Иван Калпакчи). И двамата са родени в Стара Загора, като вуйчото бил майстор калпакчия. Неизвестно защо, но в зората на голямата анархия и кърджалийските безредици, той захвърлил почтения занаят, станал разбойник и се отдал на грабеж и беззаконие. Заради пари той бил убил мнозина, и дори с дружина разбойници посегнал и на Рилската Света обител, според собствената му изповед по-късно. Съвестта му обаче не издържала, и в сърцето на възрастният вече разбойник пламнала искрата на покаянието. Отишъл разкаян в Рилският манастир и там изповядал беззаконията си на игумена Герасим и помолил да бъде приет за послушник. Покаялият се разбойник донесъл много пари и за да изкупи тежките си грехове, щедро дарявал манастира – въстановил рухналата църква Св.Евангелист Лука и сградите при запустялата постница, ходил на поколонение в Йерусалим. По-късно при него дошъл да живее племенникът му Иван, син на сестра му Мария.
Иван е роден също в Стара Загора, около 1793 година. По-късно, заедно с родителите си, се преселват в Пловдив. Там обаче младият Иван бил подлъган от свои другари мюсюлмани да приеме исляма и да се обреже. След това отстъпление обаче последвали събития, който стреснали момчето – османлии убили баща му, и помохамеданчили майка му и сестрите му. Потресеният Иван избягал при вуйчо си в Рилския манастир. В постницата Св.Лука Иван живял шест години като се учел на четмо и писмо, заедно със своя другар Неофит Рилски. Младият послушник разбрал и осъзнал какъв грях е сторил и решил да го изкупи, дори и с цената на кръвта си. През 1810 год., той напуснал Светата Рилска обител и се отправил за Света Гора. Преминал през няколко манастира, докато най-накрая се установил в Скита Св.Йоан Предтеча на Иверския манастир, където престоял четири години и приел монашество с името на вуйчо си – Игнатий. Старецът който подготвял Игнатий за мъченичество бил схимонах Никифор, а негови помощници били монасите Акакий и Григорий, като в продължение на много месеци се хранел само с по 30 грама хляб на ден, и чаша вода, непрекъснато отправял молитви към Христа, Богородица и светиите, твърдо решен да изкупи греха си.
През есентта на 1814 година, Игнатий заедно със стареца Григорий се отправил за столицата Истанбул. Там се облякал в турски дрехи, отишъл в едно съдилище, демонстративно захвърлил чалмата – белег на исляма, и смело защитил православната вяра с ясната мисъл, че се обрича на смърт, защото съгласно нормите на шариата така се наказват вероотстъпниците. Бил осъден и обесен на 8 октомври 1814 година.
Подобно на Преподобномъченик Игнатий Старозагорски, и Онуфрий Габровски, в продължение на месеци се подвизавал усилено под ръководството на своя старец. Всеки ден престоявал в непрестанна молитва и в най-строг пост, което усилвало покайното му настроение. След като по такъв начин старецът Никифор го подготвил за предстоящия мъченически подвиг, той го подстригал във велика схима с името Онуфрий и го отправил на остров Хиос със същия спътник, стареца Григорий, когото изпращал и с другите преподобномъченици. Там щял да се извърши този подвиг.
На о. Хиос св. Онуфрий живял една неделя в пост и молитва, докато в петък - деня на Христовите страдания (и ден за най-голямата мюсюлманска молитва) - се явил, облечен в турски дрехи пред съдията и захвърлил демонстративно на земята зелената чалма от главата си. Увещавали го, хвърлили го в тъмница, мъчили го и накрая го осъдили на смърт. На 4 януари 1818 г. на самия морски бряг му отсекли главата и хвърлили в морето тялото му заедно с пролятата кръв, за да не могат християните да вземат за свое благоволение никаква частица-светиня от преподобномъченика. Преди кончината му някои го запитали за името и за родината му. Преподобномъченикът отговорил, че се нарича Матей и е от Велико Търново. По този начин той искал да запази св. Гора Атонска и своя манастир от неприятности от страна на турците. Монасите от Атон скоро подир мъченическата му смърт го канонизирали и съставили житие и служба в негова чест.
От дълбокото и най-искренно покаяние на младите Игнатий и Онуфрий, израства решимостта им за мъченически подвиг, от покаянието, наричано от отците „врата на благодатта“, израства и постоянно черпи сили истински духовният живот на всеки православен християнин „В покаянието, пише св. Игнатий Брянчанинов, е цялата тайна на спасението“. Как ще разберем, че в покаянието е цялата тайна на спасението, ако ни липсва християнско съзнание за грях: не съм сгрешил, за какво сега да се кая и да се изповядвам? Как ще разберем, че в покаянието е цялата тайна на спасението, ако сме свели самото покаяние до нещо външно-привично, до проста аритметика и до изговарянето им пред свещеника или пък, обратно, до някаква неясна уговорка за покаяние пред Бога при вътрешна потребност, което на практика изключва тайнството Изповед и в крайна сметка самото покаяние? Колко трудно е за нас, днешните православни християни да осъзнаем, че покаянието не е просто съжаление за сторени грехове, не е преходен етап в духовния живот, а е непрестанно състояние на душата, която жадува и гладува за Бога. Като състояние на душата, покаянието е противоположно на самодоволството на духовното „еснафство“ на всеки фарисей, които смята, че е в добро, дори в „благодатно“ духовно състояние, просто защото не познава себе си. Според светите отци покаянието не може да има предел. Всъщност негов предел е земният ни живот. „Покаянието — казва св. Исаак Сирин — е винаги свойствено на всички грешници и праведници, които желаят да достигнат спасение. И няма предел усъвършенствуването, защото съвършенството и на най-съвършените е наистина несъвършено. Затова до самата смърт покаянието не се ограничава нито от време, нито от дела“.
Душа, несъгрявана от покаяние, е чужда на Божията благодат. Безчувствието на окаменялото сърце е признак за надвисваща духовна смърт. Всесърдечното покаяние извика горещите и благодатни сълзи у три пъти отреклия се Петър, преобрази жестокия Савел в апостола на любовта Павел и спаси на кръстта благоразумния разбойник в сетния му час .....
via speranza
Оттук започват и тук свършавт всички земни пътища. Пътища, пресичащи надлъж и нашир поднебесното ойкумене, където господаря-василевс, наместника на Бога на земята, с миропомазаната си десница раздава възмездие и милост. Пътища, които водят до тартара на варварите: в земи на самури, кехлибар и бистри потоци, в земи на ветровити писъци, на пясък, на звездобройци и коварни сановници. Или пък до солената утроба на безбрежното море и прогнилите гемии на безродни и безмилостни пирати. И до там, където слънцето залязва - в земи на черни катедрали, железни конници и задушлива ерес. Пътища, като вени и артерии, в които пулсира живота на хилядолетната империя. Пътища, които започват и свършват тук, в сърцето на ойкумена – град на градовете, перла на перлите, Богоспасната столица на света – столица, над която Пресветата и Преблага Панагия, е спуснала своя свят и небесен покров.
Оттук започват и тук свършват всички пътища, които водят – до, и тръгват – от – теб, любов моя. Пътищата, по които тръгнах в едно смълчано и мъгливо утро, в самия мръсен край на зимата. Пътищата, които довеждайки ме и отвеждайки ме от теб, ме отведоха и доведоха до мен, до пустота в зениците, до ледения огън, що клокочи в жилите ми. Стотиците и хиляди пътища и пътеки, които се сляха в един-единствен, тук, в сърцето на Вселената. И в чийто край ме изведоха в самото начало; и ме свалиха на колене – пред Теб, о, Всемилостиви и Всеопрощаващи Спасителю – Христе, Боже наш! За да отвориш зениците ми, за да стоплиш кръвта ми. И спасиш залутаната ми душа.
Защото, ето, спомням си началото, любов моя, когато с избелели като на риба очи, се събудих - през онова смълчано и мъгливо утро, в самия мръсен край на зимата. И сякаш нозете сами ме отведоха до Храма на Светите Апостоли, в самото сърце на града, града на градовете – сърце на вселената. Сякаш за първи път очите ми се отвориха и откриха поезията на зеленясалите куполи, прозиращи призрачно изпод ефирната пелена на мъглата. И там, сред светите реликви, сред мощите на светиите, сред чудотворните и мироточиви икони, сред саркофазите на василевсите, сред приглушения блясък на злато, янтар, перли, сребро, искрящи рубини, смарагди, сред мрамор, алабастър и порфир, сред златоискрящи мозайки, там, под всеблагия взор на Пресветата Панагия, се помолих на Теб, о, Изкупителю и Спасителю наш: благослови ни, благослови и прости нам дълговете, Христе Боже наш!
Защото, ето, спомням си, любов моя, утрата преди това утро, пропитите от похот и смрад на вкиснато вино вертепи край Златния рог, пияните критски моряци, огненокосите и зеленооки хетери, кадифените млади евнуси и обезумелите от ревност стратори и катафракти; разкъсваните от срам и покаяние манастирски послушници, сановниците с прикрити лица, които с гузна крачка потъваха в солената миризма на разбуждащия се град; пресипналите сарацински търговци и пъстрите сирийски музиканти и танцьори, етиопски велможи, горделиви български пратеници, дрипави гръцки рибари, арменски златари, алански наемници, алемански пажове и оръженосци, мрачни варяги с двуостри секири, русокоси славяни – продавачи на мед и пшеница, еврейски сарафи, свадливи грузинци, стари развратници, цинични доносници, алчни кръчмари, вкочанени трупове и непотърсени снощни удавници. Спомням си тревожните изгреви и фанатичните пълчища на Еюб и Маслама, кървавите залези и набезите на свирепите нормани, повея на хлад и конните армии на Крум и Симеона, на безбожния дивак Светослав, на узи, кумани и печенеги и всички, що се пречупиха безславно в каменните стени на Богоспасния град, града на Пресветата Панагия. Спомням си игрите на зар край Хиподрома, уханието на Мармара и светлините на Буколеона; величествените стъпала на Влахерна и тежките бронзови двери, що се разтваряха, щом василевса покачен на златната си колесница се отправяше в неделните утрини към храма на Премъдростта Божия. Спомням си светлите зали на Магнаура и опленените от мъдростта на древните свитъци и от Pax Orthodoxa варварски принцове. Спомням си зашеметителни пазарища и тържища, и викове на всички езици – сякаш вавилонската кула, тук и току що се бе срутила.
Спомням уханията на далечни подправки, златотъкани коприни, персийски килими, горди матрони и плахи робини, рев на камили и всякакви земни и небесни зверове и твари; и апокалиптичните гласове на изпосталяли монаси, що напомняха ни за съдния ден. Спомням си вонливите свърталища на немити и дрипави богомили, яростни павликяни и блудни масаляни и разяждащата ръжда на богохулното им слово ....
Защото, ето, спомням си това падение в триумфа и триумфа в падението, любов моя.
Камбанен звън проряза утрото, ухание на алое, смирна и ливан – тогава, в самия мръсен край на зимата. И там, любов моя, в храма на Светите Апостоли, коленичил до колоната, към която е бил привързан и бичуван Спасителя, замолих дълбоко в сърцето си: Обдари ни, Господи, с любовта на слепеца, защото сърцето вижда по-добре от очите. Стопли сърцата ни и помилуй ни, помилуй, всемогъщи Боже. Имай милост към нас, недостойните, и прости – не защото заслужаваме, а защото си Милосърден. Защото слънцето Ти, Господи, грее както за василевса, що слиза сега от златната си колесница, за да влезе с блестяща свита в дома Ти на земята, така и за всички прокажени и несретници, що просят милостиня край храмовите двери. Защото Ти дойде не за праведници, а за уморените от грях, Господи! Нека приемем преломено тялото Ти и нека, за Твой спомен, пием от кръвта Ти, Господи. И всички – смирени раби и горди господари, и щастливи младоженци и прокудени несретници – за Теб да пеем: Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ и сущим во гробех живот даровав ...
***
Но ето, днес, аз те откривам в пропитите от бездънна печал очи на облечените в черно и прекъснали връзката си със света, девойки и монахини. Днес, отрупаните нявга с цветя от ориента прозорци на дворците от мрамор и злато, зеят празни, като ослепени очи от предълго взиране очи на вечна вдовица. Днес, аз те откривам във вятъра, що гони кълбета от тръни из олющените и празни зали на Влахерна, в които груби войници палят огньове в беззвездните нощи и пикаят по ъглите, в които някога сме се любили. Днес, любов моя, аз те откривам в изпълнените с ридания и плач пазари и тържища, където невъзмутими генуезци купуват миналото ни за къшей хляб, а раболепни юдеи продават спасението ни, от което ние сами се отрекохме, давейки се щастливи в уханията на земната ни слава. Днес, аз те откривам в скелетите на сградите и оголените зъби на дървета, кучета и непогребани мъртъвци; в никога не цъфналите цветя и не изпятите никога песни, в невъзможното минално, в умъртвеното утре. Днес, любов моя, по храмовете кънтят подкованите ботуши на пияните латини, що зяпат по мозайките и без капчица благоговеене се хилят пред нашите светини. Днес, василевса – наместник на Бога на земята, седи на трона си в храма на Премъдростта Божия и с пламнало от срам лице, безутешен слуша месата, що отслужват кардинали и апостати. Днес по тревясалите и запустяли улици, брадати и обезумяли от скръб монаси викат “Не на Сина, не на Сина” и “По-добре турски тюрбан, отколкото папска тиара” ...
Защото, ето, любов моя, варварина вече тропа на вратите ни. Варваринът иде за да доразруши, туй що ние разрушихме в земна прелест. Иде за да погребе този град, що ние навярно погребахме с годините в сърцата си. Какво остана от нашия свят, от любовта ни, любов моя? Къде са цветовете на усмивките ни? Къде е златната колесница на василевса ни и къде остана тържеството на победата и блясъка на земната ни слава?
***
И ето, сега, аз чакам очищение от ятагана на измаилтянина. Не знам къде си ти, любов моя - дали като мен, и като малцината безумци, с ръждиви мечове и копия, си покачена върху ненужните вече стени. Дали си потънала в молитвено усамотение в опустялия дом или просиш милост в тишината на манастирските черкви. Дали си върху някоя подплашена гемия, която напуска умиращия град, отнасяйки със себе си частици от него – докрай и въпреки света! Дали не си затворена вече, нейде, в мрачна кула от сълзи, чакайки да зърнеш за последно моя лик, в сребърното огледало, за да се понесеш в лодката на изкуплението към въртопа на смъртта. Но аз не знам дори дали живота все още пулсира във вените ти, любов моя, и дали трупа ти не гние непогребан, нейде край портите на Свети Теодосий или Свети Роман? Не знам дали мислиш за мен, моя любов, тъй както аз мисля за теб, сега, в последните си мигове, когато целият живот се разкрива изпод спуснатите клепки на очите ми, миг по миг, ден по ден, година по година, век по век...
Защото знам, любов моя, че този храм ще изчезне и мюезин тук по пет пъти на ден ще пее. Знам, че кучета ще ръфат неопятото ми и непогребано тяло. Знам, че безутешния последен Константин, със смъртта си ще изкупи греховете на този единствен и ненадминат град – град на градовете, зеница на света. Защото знам, че допуснахме да бъдем кимвал що звека и мед, що звънти. Но знам още, любов моя, че стигнах там, отдето тръгнах: всички пътища тръгват и свършват, тук, в този град, в храма на Светите Апостоли, който утре ще бъде димяща купчина от спомени.
И някога, навярно, смаяни странници, що ще възклицават пред жалките отломъци на непостижимото величие, ще се докоснат мигом, и без да разберат, до нас двамата с теб, любов моя, до това, което е останало. И без да разберат ще се спуснат, с нас, до кея на Буколеона, под прохладата и люляковото ухание на Дафне, ще горят и гаснат с нас върху кървавия залез над Златния Рог, ще закупят, с нас, коприна от земята на драконите, лен от Неапол, мед от Мизия, златотъкани одежди от Кипър, абанос от Етиопия, кинжали от Сирия, керамика от Никея, памук от Тракия, цветя от Колхида и мъглите на Понта. Ще се спуснат с нас по Меза и ще се целуват зашеметени под древните монументи и каменни колони, ще поспорят на Августеона, ще се смесят с тълпата и ще преминат покрай Ая София, покрай Ая Ирина, ще продължат нагоре, ще се прекръстят отново пред манастира на Пантократора и ще се шмугнат в спомена за Светите Апостоли, там – сред кивотите на василевсите, чудотворните икони, уханието на тамян и смирна, сред полумрака и златоискрящите мозайки, и в цветовете на притихналите си усмивки, ще се слеят с празника на хиляди, що ще пеят с неземни гласове: Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ и сущим во гробех живот даровав ...
Защото, ето, сега, Господи Исусе Христе, изправям се пред Твоя съд, отрекъл времето, просещ милост и очакващ живот в бъдния век. Защото пребродих в дни на очакване всичките пътища що тръгват и що свършват тук, от този, и в този град, за да разбера, че пътя е един - този на Надеждата. Защото този град ще диша и ще живее, докато бъде Твоята воля, Господи, а с него ще дишаме и живеем и ние - докато такава бъде волята Му,
любов моя.
петък, 8 февруари 2008 г.
Света Гора и българите
Малцина днес правят опит да обяснят, лично за себе си, източноправославната традиция – традиция привидно причудлива със своите още по-причудливи песнопения, полумрак, ухание на тамян, неразбираеми думи, двуизмерна иконопис, традиция на мистика и аскетика, която ярко контрастира на забързаното ни ежедневие.
Традиция, която е част от едно позабравено минало, която е обаче жива и въпреки превратностите, ще остане жива до самият край, защото тя съществува в очакване на едно-единствено бъдещо събитие, което ще отрече както настоящето, така и самото време. За разлика от света на нашият делник, това е един метафизичен и на пръв поглед напълно ирационален свят; свят, в който всичко е само символ за истинската реалност, която обаче ще е осезаема едва там, отвъд, а тук и сега е „смътно, като в огледало” (1 Кор. 13:12). И докато някога тези два свята са били неразривно едно, то днес, може би само на територията на свещената планина Атон, тези „два свята” продължават да са едно, в духа и пулса на тази хилядолетна, жива традиция. И Атон, тази република на духа, за наша радост, е тясно преплетена със съдбата ни като народ.
Обикновено свързваме Атон със славния Зографски манастир, и донякъде със Хилендар – заради скромния монах, чиято „Историйца” даде началото, на това, което всички знаем като „българското възраждане”. Но връзката между българите и Атон, и Атон и българите, съвсем не се изчерпва с тези два манастира и преподобния Паисий.
Тази връзка съществува още от времето, когато се оформя силуета на монашеската Светогорска република, такава, каквато я знаем сега – времето, в което на Балканите съществува могъщата, и вече християнска България, а българските етнически граници се спускат далеч на юг – до Тесалия и Беотия в днешна Гърция. Българските монаси се населват масово на Атонския полуостров, а в началото на Х век, тримата братя от Охрид – Мойсей, Арон и Иван Селима, основават българския, и до ден днешен, манастир на Св. Георги Зограф. И докато писаната история не е запазила имената на всички от хилядите монаси и обикновени поклонници, то тя грижливо пази имената на цял сонм от просияли светци и царствени ктитори. През 1230 г., триумфиращият след победната битка при Клокотница, Цар Йоан Асен ІІ идва в Атон и богато обдарява много от светогорските манастири. Запазен е царският Хрисовул (златопечатна царска грамота), с който е богато обдарен вторият по важност манастир в Св. Гора – Ватопед. И до ден-днешен, в гр. Урануполи, чието пристанище е врата към Атонския полуостров, се извисява величествената крепостна кула, изградена от могъщия български цар. Във Ватопед се съхранява и златен кръст, подарен на манастира от друг български владетел – Цар Георги І Тертер.
Десетина години преди това в Зограф срещат мъченическа смърт 26-те зографски мъченици – изгорени живи в манастирската кула от папски войници, дошли да наложат унията. Пак по това време, във Великата Лавра, се подвизава най-известният реформатор на източно църковното пение – българинът Св. Йоан Кукузел. Той влива в църковните мелодии живителна струя, чрез мотивите на българската народна песен и ни завещава в наследство почти съвършени образци на източното пеене. Най-известна негова творба е „Полиелеят на българката”, посветен на неговата майка. Преданието разказва, че една вечер, след като изпял акатиста за възхвала на Божията Майка, Йоан седнал срещу иконата на Св.Богородица, и се унесъл в лека дрямка. И тогава кротък глас произнесъл: „Радвай се, Йоане, пей и не преставай да пееш, за това и Аз няма да те оставя”, след което Божията Майка дарила на дивния Йоан златна монета. И до ден днешен тази чудотворна икона, наречена Кукузелиса, се намира в отвореният за поклонници храм „Въведение Богородично” в двора на главния атонски манастир Великата Лавра, до самата манастирска порта.
Във времената на последните отблясъци на средновековното ни политическо и културно величие, на Атон се подвизават и стълбовете на българското православие – последните търновски патриарси Теодосий и Евтимий. Своята подвижническа и книжовна дейност започва в Атон и бъдещият всерусийски, киевски и литовски митрополит Киприан, чието име е свързано и с времето на абсолютен апогей на българското православие и културна доминация в славянския свят – трите поместни славянски църкви са с предстоятели българи – във Велико Търново е Евтимий, в необятната църква на Литва, Киев и Москва – Киприан, а в сръбският Печ, светителствува българинът патриарх Ефрем.
Независимо от изпитанията, свързани със загубата, както на политическата самостоятелност, така и на духовната независимост в резултат на османското завоевание, българите, в голямата си част, съхраняват своята вяра и народност, които са така неразривно свързани, че за православието се е говори като за „българската вяра”. Всеизвестна е огромната роля, която са изиграват оцелелите и възстановени по-късно манастири за съхранението на вярата, писмеността и народността на покорените. Несъмнено, това се дължи най-вече на атонските манастири – метоси им са опасвали цялото българско землище – от Охрид до Тулча, от Видин до Странджа и от Ниш до Сливен; монасите таксидиоти, какъвто е и самият Паисий, обикалят из това землище и сеят неуморно словото Божие, защото "не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста" (Мат. 4:4). На атонски монаси дължим тази жива традиция, запазена най-близо до нейните източници, дължим съхранението на писмеността ни, на този език, на който още се служи в българските църкви – неразбираемия за днешния човек старобългарски, свикнал с езика на улицата или с този на вестникарската мода, без да си дава сметка, че това е езикът на Светите братя, на Св. Климент и на патриарх Евтимий. Чрез съхранението на вярата и писмеността ни, на тези безименни монаси дължим и съхранението на народността ни и то не само след времето на тревожните слова на знаменития хилендарски монах: „О, неразумни юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш на своя език и не думаш?”… Редно е да се каже, че в тези векове, и особено през ХVІІІ и ХІХ в., големи монашески общности от българи населяват не само Зограф и Хилендар, а и много други от 20-те атонски манастира, които са наричани от чужди пътешественици славяно-български. Французинът Пол Люка, посетил Атон в началото на ХVІІІв., пише, че четири от манастирите са основани от българи. По същото време, друг поклонник, Барски, констатира, че Атон е напълно побългарен, а век и половина по-късно, епископ Порфирий Успенски изброява цели шест манастира, които са изцяло български. Хиляди са и българите, които според манастирските кондики ктиторствуват в Атон – от най-богати чорбаджии, чиито ликове са изписани в притворите на атонските храмове, до обикновени поклонници, чийто имена днес знаем благодарение на боголюбивата им и родолюбива дейност.
Всъщност, националността е без значение на Атон. Разгорелите се националистически разпри между едноверните българи, гърци и сърби през ХІХ и ХХ век, не отминават и Атон, но не придобиват тези грозни измерения, чиито следствия са актуални и днес. В духа на православието, е валидно правилото „няма вече иудеин, ни елин” (Гал.3:28). Именно в изпълнение на това братолюбиво правило и гръцки монаси са полагали душата си за своите ближни българи. И до днес, в повечето от Смолянските храмове има мемориални плочи и надписи, посветени с много любов на атонския монах Григорий, наричан от признателните родопчани с галеното Алигорко, който посвещава целият си съзнателен живот за духовна просвета и обгрижване на българите от средните Родопи.
Не пряко с Атон е свързан и Васил Левски – йеродякон Игнатий. Според изследване на д-р Хр.Темелски, той е толкова впечатлен от съдбата и подвига на мъченика Игнатий Старозагорски, подвизавал се в Предтеченския скит на Иверския манастир, и на неговият вуйчо – рилският монах Игнатий, че при монашеското си пострижение приема тяхното име – име, с което е държал да бъде споменаван и след смъртта си.
Света Гора е свързана и с името на може би най-известният възрожденски иконописец – Захарий Христович Зограф от Самоков. През 1851 г. монаси от Великата Лавра канят двамина от най-уважаваните зографи на своето време – по-големият брат на Захари – Димитър Христов и Димитър Молеров от Банско, за да изпишат притвора на главния манастирски храм. Това е изключително престижната поръчка, като се има предвид, че Великата Лавра е главният и най-голям манастир на монашеската република. Неизвестно защо и как, но за Света Гора заминава Захарий Христович, като изписва цялостно притвора на храма и няколко икони за храма на българският конак в столицата на Св. Гора – Карея. И до ден днешен в притвора на големия гръцки манастир, са запазени в много добро състояние мащабните и изключително експресивни сцени от Страшния Съд, Сътворението, Седемте вселенски събора и др., излезли изпод четката на самоковския българи. Съвсем до вратата на храма е и надписа, който Захарий е написал на родния си език: „Изписа Захарий Христович от Самоков“.
Днес, манастирът на Св. Георги Зограф и малцината монаси в него, продължават да пазят ревниво тази хилядолетна жива традиция – част от съдбата ни на един от най-старите европейски народи.
сряда, 6 февруари 2008 г.
епитафия
През седемдесетте години на ХVІІІ век, след поредния катаклизъм, който е преживял в многовековната си история, Пловдивският митрополитски храм Св. Марина, е бил възстановен наново от местните християни. Храмът е бил дървен, неугледен, при все че е бил митрополитски. В тази част на града, разположена под южните скалисти склонове на Джамбаз тепе, по онова време християните били малцинство, а и съвсем наблизо небето било прорязано от стройните минарета на две големи джамии. През ХVІІІ век, в годините преди големият въртоп на анархията, строителството на представителни християнски храмове, било все още недопустимо.
С или без представителни храмове, християните в града ревностно служили на Бога и подържали вечно пламтящ огъня на вярата си. По това време, независимо че кълновете на раздора и омразата започвали да надигат глава, все още българи, гърци и гърчеещи се, живеели някак си съвместно. "Мегали идеята" пребивавала още в зародиш и тепърва щяла да набира скорост, а от написването на "Историята" на огнения Св.Паисий Хилендарски, били изминали малко повече от десетина години.
По свидетелства на пловдивските възрожденци Йоаким Груев и Константин Моравенов, при построяването на пловдивския храм Св. Марина в сегашния му монументален вид през 1852 год., фанариотският митрополит Хрисант заповядал да бъдат унищожени всички каменни и други надписи на български език, в т.ч. и надгробните плочи и паметници. В църковния двор е пламнала и срамна клада, погълнала десетки и стотици безценни богослужебни книги и ръкописи на старобългарски език. Този Хрисант е същият, оставил ни в наследство думите си "ако си православен, то ти си елин; не може да си православен, без да си елин"...
В двора на храма бил погребан починалият през 1787 год., богат и влиятелен българин Иван Куюмджимът – пръв ктитор на възстановения през седемдесетте години на ХVІІІ век храм Света Великомъченица Марина.
Сякаш е предчувствал и усещал Иван Куюмджимът градуса на страстите, които ще се разгорят само няколко десетилетия по-късно и ще нанесат дълбоки и незаздравяли и до ден днешен рани върху духовността на двата християнски народа. Сякаш е виждал с очите си грозните битки в Божия храм, сякаш е чувал с ушите си ругатните и тежките слова на ненавист и искряща омраза. Последната воля на ктитора Иван, е била, на надгробния къмък да се издълбае кратка епитафия, съдържаща в себе си цялата горчивина и умора, що оставя в нас упоритото безсмислие на страстите. Страстите довели по-късно до унищожаването на надгробната му плоча. Страстите, които ни отдалечават от Бога и от нас самите.
Сега, колкото и пъти да отида до Пловдив, винаги обичам да поседна на пейката, която си стои в църковния двор, от както се помня. Тя се намира между северната стена и част от откритата нартика на храма; кокетната каменна ограда разделя двора в тази му част на две – от една страна храма, от другата – сградата на Пловдивската Света Митрополия; малка и белосана възрожденска сграда - част от църковния комплекс и уникалната многоетажна дървена камбанария.
Пейката е допряна до белосаната малка сграда и гледа към каменната снага на "Св.Марина" и потъналата в зеленина градинка между тях, където са били погребвани храмовите свещенослужители и ктитори. Това е същата пейка, върху която в обедните почивки на мама, под непробиваемите сенки на вековните чинари, изяждах прелюбимия си, още парещ геврек. Пейката, върху която съм престоявал часове наред, четейки книга или кандидат-студентски теми. Пейката, върху която през един притихнал, но пламтящ юлски следобед, целувайки се с любимото момиче, бяхме стрестнати от скърцането на тежката обкована вратата от към митрополията. Възрастен, дългобрад свещеник, с четириръбеста черна капа на главата, ни размаха пръст – с укор, но и с лека усмивка, поклати глава и отмина. Тогава и представа съм нямал кой е, но по-късно си дадох сметка, че това ще да е бил самият Арсений Пловдивски. Тогава съм нямал представа за съществуването и на Иван Кюмджиоглу, и на владиката Хрисант, не съм и предполагал за реките кръв и сълзи, с които са напоени коренищата на вековните чинари, за пепелищата и лумналите клади, за онази любов, която още не бих могъл да проумея, и за всички страсти, що са се разгаряли на това свещено място. Не съм и предполагал, че някъде тук, около тази пейка, до преди сто и петдесет години, е стърчала потъмъняла от времето каменна плоча, с издълбана кратичка епитафия:
"Овде почива Иван Куюмджиоглу. Пътниче, на Господа са помоли за недостойния. Живота е басна, приятелю."
Някъде тук, отдолу, почива ктитора Иван Куюмджията. Прости, Господи, греховете му и упокой душата му. Амин.
С или без представителни храмове, християните в града ревностно служили на Бога и подържали вечно пламтящ огъня на вярата си. По това време, независимо че кълновете на раздора и омразата започвали да надигат глава, все още българи, гърци и гърчеещи се, живеели някак си съвместно. "Мегали идеята" пребивавала още в зародиш и тепърва щяла да набира скорост, а от написването на "Историята" на огнения Св.Паисий Хилендарски, били изминали малко повече от десетина години.
По свидетелства на пловдивските възрожденци Йоаким Груев и Константин Моравенов, при построяването на пловдивския храм Св. Марина в сегашния му монументален вид през 1852 год., фанариотският митрополит Хрисант заповядал да бъдат унищожени всички каменни и други надписи на български език, в т.ч. и надгробните плочи и паметници. В църковния двор е пламнала и срамна клада, погълнала десетки и стотици безценни богослужебни книги и ръкописи на старобългарски език. Този Хрисант е същият, оставил ни в наследство думите си "ако си православен, то ти си елин; не може да си православен, без да си елин"...
В двора на храма бил погребан починалият през 1787 год., богат и влиятелен българин Иван Куюмджимът – пръв ктитор на възстановения през седемдесетте години на ХVІІІ век храм Света Великомъченица Марина.
Сякаш е предчувствал и усещал Иван Куюмджимът градуса на страстите, които ще се разгорят само няколко десетилетия по-късно и ще нанесат дълбоки и незаздравяли и до ден днешен рани върху духовността на двата християнски народа. Сякаш е виждал с очите си грозните битки в Божия храм, сякаш е чувал с ушите си ругатните и тежките слова на ненавист и искряща омраза. Последната воля на ктитора Иван, е била, на надгробния къмък да се издълбае кратка епитафия, съдържаща в себе си цялата горчивина и умора, що оставя в нас упоритото безсмислие на страстите. Страстите довели по-късно до унищожаването на надгробната му плоча. Страстите, които ни отдалечават от Бога и от нас самите.
Сега, колкото и пъти да отида до Пловдив, винаги обичам да поседна на пейката, която си стои в църковния двор, от както се помня. Тя се намира между северната стена и част от откритата нартика на храма; кокетната каменна ограда разделя двора в тази му част на две – от една страна храма, от другата – сградата на Пловдивската Света Митрополия; малка и белосана възрожденска сграда - част от църковния комплекс и уникалната многоетажна дървена камбанария.
Пейката е допряна до белосаната малка сграда и гледа към каменната снага на "Св.Марина" и потъналата в зеленина градинка между тях, където са били погребвани храмовите свещенослужители и ктитори. Това е същата пейка, върху която в обедните почивки на мама, под непробиваемите сенки на вековните чинари, изяждах прелюбимия си, още парещ геврек. Пейката, върху която съм престоявал часове наред, четейки книга или кандидат-студентски теми. Пейката, върху която през един притихнал, но пламтящ юлски следобед, целувайки се с любимото момиче, бяхме стрестнати от скърцането на тежката обкована вратата от към митрополията. Възрастен, дългобрад свещеник, с четириръбеста черна капа на главата, ни размаха пръст – с укор, но и с лека усмивка, поклати глава и отмина. Тогава и представа съм нямал кой е, но по-късно си дадох сметка, че това ще да е бил самият Арсений Пловдивски. Тогава съм нямал представа за съществуването и на Иван Кюмджиоглу, и на владиката Хрисант, не съм и предполагал за реките кръв и сълзи, с които са напоени коренищата на вековните чинари, за пепелищата и лумналите клади, за онази любов, която още не бих могъл да проумея, и за всички страсти, що са се разгаряли на това свещено място. Не съм и предполагал, че някъде тук, около тази пейка, до преди сто и петдесет години, е стърчала потъмъняла от времето каменна плоча, с издълбана кратичка епитафия:
"Овде почива Иван Куюмджиоглу. Пътниче, на Господа са помоли за недостойния. Живота е басна, приятелю."
Някъде тук, отдолу, почива ктитора Иван Куюмджията. Прости, Господи, греховете му и упокой душата му. Амин.
Абонамент за:
Публикации (Atom)