Света Гора и българите

Малцина днес правят опит да обяснят, лично за себе си, източно­православната традиция – традиция привидно причудлива със своите още по-причудливи песнопения, полумрак, ухание на тамян, неразбираеми думи, двуизмерна иконопис, традиция на мистика и аскетика, която ярко контрастира на забързаното ни ежедневие.

Традиция, която е част от едно позабравено минало, която е обаче жива и въпреки превратностите, ще остане жива до самият край, защото тя съществува в очакване на едно-единствено бъдещо събитие, което ще отрече както настоящето, така и самото време. За разлика от света на нашият делник, това е един метафизичен и на пръв поглед напълно ирационален свят; свят, в който всичко е само символ за истинската реалност, която обаче ще е осезаема едва там, отвъд, а тук и сега е „смътно, като в огледало” (1 Кор. 13:12). И докато някога тези два свята са били неразривно едно, то днес, може би само на територията на свещената планина Атон, тези „два свята” продължават да са едно, в духа и пулса на тази хилядолетна, жива традиция. И Атон, тази република на духа, за наша радост, е тясно преплетена със съдбата ни като народ.

Обикновено свързваме Атон със славния Зографски манастир, и донякъде със Хилендар – заради скромния монах, чиято „Историйца” даде началото, на това, което всички знаем като „българското възраждане”. Но връзката между българите и Атон, и Атон и българите, съвсем не се изчерпва с тези два манастира и преподобния Паисий.

Тази връзка съществува още от времето, когато се оформя силуета на монашеската Светогорска република, такава, каквато я знаем сега – времето, в което на Балканите съществува могъщата, и вече християнска България, а българските етнически граници се спускат далеч на юг – до Тесалия и Беотия в днешна Гърция. Българските монаси се населват масово на Атонския полуостров, а в началото на Х век, тримата братя от Охрид – Мойсей, Арон и Иван Селима, основават българския, и до ден днешен, манастир на Св. Георги Зограф. И докато писаната история не е запазила имената на всички от хилядите монаси и обикновени поклонници, то тя грижливо пази имената на цял сонм от просияли светци и царствени ктитори. През 1230 г., триумфиращият след победната битка при Клокотница, Цар Йоан Асен ІІ идва в Атон и богато обдарява много от светогорските манастири. Запазен е царският Хрисовул (златопечатна царска грамота), с който е богато обдарен вторият по важност манастир в Св. Гора – Ватопед. И до ден-днешен, в гр. Урануполи, чието пристанище е врата към Атонския полуостров, се извисява величествената крепостна кула, изградена от могъщия български цар. Във Ватопед се съхранява и златен кръст, подарен на манастира от друг български владетел – Цар Георги І Тертер.

Десетина години преди това в Зограф срещат мъченическа смърт 26-те зографски мъченици – изгорени живи в манастирската кула от папски войници, дошли да наложат унията. Пак по това време, във Великата Лавра, се подвизава най-известният реформатор на източно църковното пение – българинът Св. Йоан Кукузел. Той влива в църковните мелодии живителна струя, чрез мотивите на българската народна песен и ни завещава в наследство почти съвършени образци на източното пеене. Най-известна негова творба е „Полиелеят на българката”, посветен на неговата майка. Преданието разказва, че една вечер, след като изпял акатиста за възхвала на Божията Майка, Йоан седнал срещу иконата на Св.Богородица, и се унесъл в лека дрямка. И тогава кротък глас произнесъл: „Радвай се, Йоане, пей и не преставай да пееш, за това и Аз няма да те оставя”, след което Божията Майка дарила на дивния Йоан златна монета. И до ден днешен тази чудотворна икона, наречена Кукузелиса, се намира в отвореният за поклонници храм „Въведение Богородично” в двора на главния атонски манастир Великата Лавра, до самата манастирска порта.

Във времената на последните отблясъци на средновековното ни политическо и културно величие, на Атон се подвизават и стълбовете на българското православие – последните търновски патриарси Теодосий и Евтимий. Своята подвижническа и книжовна дейност започва в Атон и бъдещият всерусийски, киевски и литовски митрополит Киприан, чието име е свързано и с времето на абсолютен апогей на българското православие и културна доминация в славянския свят – трите поместни славянски църкви са с предстоятели българи – във Велико Търново е Евтимий, в необятната църква на Литва, Киев и Москва – Киприан, а в сръбският Печ, светителствува българинът патриарх Ефрем.

Независимо от изпитанията, свързани със загубата, както на политическата самостоятелност, така и на духовната независимост в резултат на османското завоевание, българите, в голямата си част, съхраняват своята вяра и народност, които са така неразривно свързани, че за православието се е говори като за „българската вяра”. Всеизвестна е огромната роля, която са изиграват оцелелите и възстановени по-късно манастири за съхранението на вярата, писмеността и народността на покорените. Несъмнено, това се дължи най-вече на атонските манастири – метоси им са опасвали цялото българско землище – от Охрид до Тулча, от Видин до Странджа и от Ниш до Сливен; монасите таксидиоти, какъвто е и самият Паисий, обикалят из това землище и сеят неуморно словото Божие, защото "не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста" (Мат. 4:4). На атонски монаси дължим тази жива традиция, запазена най-близо до нейните източници, дължим съхранението на писмеността ни, на този език, на който още се служи в българските църкви – неразбираемия за днешния човек старобългарски, свикнал с езика на улицата или с този на вестникарската мода, без да си дава сметка, че това е езикът на Светите братя, на Св. Климент и на патриарх Евтимий. Чрез съхранението на вярата и писмеността ни, на тези безименни монаси дължим и съхранението на народността ни и то не само след времето на тревожните слова на знаменития хилендарски монах: „О, неразумни юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш на своя език и не думаш?”… Редно е да се каже, че в тези векове, и особено през ХVІІІ и ХІХ в., големи монашески общности от българи населяват не само Зограф и Хилендар, а и много други от 20-те атонски манастира, които са наричани от чужди пътешественици славяно-български. Французинът Пол Люка, посетил Атон в началото на ХVІІІв., пише, че четири от манастирите са основани от българи. По същото време, друг поклонник, Барски, констатира, че Атон е напълно побългарен, а век и половина по-късно, епископ Порфирий Успенски изброява цели шест манастира, които са изцяло български. Хиляди са и българите, които според манастирските кондики ктиторствуват в Атон – от най-богати чорбаджии, чиито ликове са изписани в притворите на атонските храмове, до обикновени поклонници, чийто имена днес знаем благодарение на боголюбивата им и родолюбива дейност.

Всъщност, националността е без значение на Атон. Разгорелите се националистически разпри между едноверните българи, гърци и сърби през ХІХ и ХХ век, не отминават и Атон, но не придобиват тези грозни измерения, чиито следствия са актуални и днес. В духа на православието, е валидно правилото „няма вече иудеин, ни елин” (Гал.3:28). Именно в изпълнение на това братолюбиво правило и гръцки монаси са полагали душата си за своите ближни българи. И до днес, в повечето от Смолянските храмове има мемориални плочи и надписи, посветени с много любов на атонския монах Григорий, наричан от признателните родопчани с галеното Алигорко, който посвещава целият си съзнателен живот за духовна просвета и обгрижване на българите от средните Родопи.

Не пряко с Атон е свързан и Васил Левски – йеродякон Игнатий. Според изследване на д-р Хр.Темелски, той е толкова впечатлен от съдбата и подвига на мъченика Игнатий Старозагорски, подвизавал се в Предтеченския скит на Иверския манастир, и на неговият вуйчо – рилският монах Игнатий, че при монашеското си пострижение приема тяхното име – име, с което е държал да бъде споменаван и след смъртта си.

Света Гора е свързана и с името на може би най-известният възрожденски иконописец – Захарий Христович Зограф от Самоков. През 1851 г. монаси от Великата Лавра канят двамина от най-уважаваните зографи на своето време – по-големият брат на Захари – Димитър Христов и Димитър Молеров от Банско, за да изпишат притвора на главния манастирски храм. Това е изключително престижната поръчка, като се има предвид, че Великата Лавра е главният и най-голям манастир на монашеската република. Неизвестно защо и как, но за Света Гора заминава Захарий Христович, като изписва цялостно притвора на храма и няколко икони за храма на българският конак в столицата на Св. Гора – Карея. И до ден днешен в притвора на големия гръцки манастир, са запазени в много добро състояние мащабните и изключително експресивни сцени от Страшния Съд, Сътворението, Седемте вселенски събора и др., излезли изпод четката на самоковския българи. Съвсем до вратата на храма е и надписа, който Захарий е написал на родния си език: „Изписа Захарий Христович от Самоков“.

Днес, манастирът на Св. Георги Зограф и малцината монаси в него, продължават да пазят ревниво тази хилядолетна жива традиция – част от съдбата ни на един от най-старите европейски народи.