Една от малкото живи връзки между детството и настоящето този път ми изневери. Прастарият и верен Зенит D, с великолепния си варио обектив Шинон 135 мм, излезе окончателно от строя. Това е фотоапарата, с който ми е направена първата снимка – русо, нахилено, гуцеобразно и кривокрако макроцефалче в ръцете на доволната си баба, под шарената сянка на смокинята в двора. Това е фотокамерата, пред чийто обектив съм заставал разреван, засмян, доволен, нацупен, сърдит, позьорски небрежен, декламиращ с буква на челото, на излет в планината, на море, издокаран - на разходка с мама или раздърпан гащник – на риба с татко. Това е фотокамерата, на която се научих да снимам, с която направих първата си снимка, в която сложих първата чернобяла лента “Орво”, с която съм запечатил стотици розовеещи изгреви и кървави залези, изсъхнали дървета и искрящи от радост цветя, очите на любими хора, усмивките им, лицата на непознати и нищо неподозиращи минувачи или готовни селски баби с изпитателни очи, голи скали, тъмни гори, отразяващи лазура локви, цигански маймунки, пролет и лято, есен и зима, радост и скърби, път и безпътие.... А напоследък го използвах главно за да запечатам върху ленатата съграденото от човека за възхлава на Бога! Защото поезия е - от камък и мрамор, от дърво и тухли - православния храм; поезия подчинена на строги правила, което пък за сетен път идва да докаже, че спазаването на правилата не идва да ограничи духа ни, а за да му даде нови и нови простори и възможност за творческа изява.
И шестте действащи храма в Смолян са изградени от камък – от основите, та до покривната настилка. Както бе казал поета – “от кремък е твоя стар балкан”. От кремък ще да е била и вярата на устовчани, райковчани и пашмаклийци, както и жителите на две дузини околни селища – малки островчета християнство сред мюсюлманското море. За по-малко от десет години, през първата половина на ХІХ век, са построени пет масивни, просторни, трикорабни храма – Св.Богородица и Св.Николай в Устово, Св.Неделя и Св.Теодор Стратилат в Райково и Св.Георги в Пашмаклий, сега Смолян. Храмът Св.Дух е построен в края на ХІХ век. И шестте храма разполагат със свой собствен двор, превърнат от времето и от човешките грижи в нещо средно между ботаническа градина и малък музей.
Ето го настланият с каменни плочи двор на Устовския храм Св.Николай. Както и при другите, храмът е разположен върху скалиста тераса, от която се открива чудна панорама към целия квартал Устово, застроен амфитеатрално в планинската долина. В ляво весело грее камбанарията на Св.Богородица, в далечината небето е прорязано от ново минаре, а между тях стотици и стотици бели родопски къщи – новите са измазани, старинните са от речен камък и дървени трегери. На входната врата водеща към двора забелязвам нов мраморен паметник, с надпис: “На поп Глигорко от признателните Устовчани”! Чудя се откъде Антон Дончев е взел името на героя си поп Алигорко? Някъде, съвсем наскоро, прочетох за един съвсем действителен атонски йеромонах Григорий, наричан от смолянчаните поп Глигорко, Лигорко или Алигорко. Същият е живял през ХІХ век. Грък по произход, таксидиот, изпратен от своя си светогорски манастир в Родопската област. Там останал повече от 40 години и се превърнал в Родопския светител за поробеното християнско население. Изучил перфектно български език, разкрил училища и проповядвал Божието слово. Бил обикнат от чистосърдечните родопчани и за това, както и заради служенето му на старобългарски, си имал разправиите с ксантийския фенерски владика. Скоро го четох, но и веднага съм го забравил. За да си го припомня само преди дни в Смолян. Пред входа на великолепния Устовски храм Св.Николай Чудотворец.
В страни от южния вход на храма пък е поставен красив и патиниран от времето бронзов барелеф на неуморимия Екзарх Йосиф. Гледат ме две умни, но тъжни и уморени очи. Сещам се за пропитите му с болка думи при посрещането му от Фердинанд на Софийската гара, след злополучната за България междусъюзническа война – “Това, което ние дълбахме 30 години с карфица, Ваше Величество, Вие го зарихте за един ден”.... Пред западния вход извисява снага красива куполна камбанария. С просто око си личи, че е строена по-късно. Едва ли османската власт би позволила да се издигне толкова красива и висока звънарница, от която богомолците да бъдат призовавани в храма. Много прилича на Йосиф-Шнитеровата камбанария на храма Св.Богородица в Пловдив. Сякаш е нейн умален модел. Пише си – издигната през 1924 год. Малко по-късно разбрах, че и изящните камбанарии на останалите храмове, доминиращи в околното пространство, са построени през същата тази 1924 год. Сега всички те са реставрирани и радват отдалеч окото. Храмът е красив както отвън, така и отвътре. Строгият каменен профил отвън, отстъпва място на топлотата на дървото и меките багри отвътре. Припукват две-три свещици, прохладно е, сумрачно. Приканва за молитва. Клисарката обаче, по всяка вероятност свършила това още рано сутринта, бе на друго мнение. Явно хората тук се познават, та всеки странник си личи отдалеч – „откъде си, синко, защо си, семеен ли си, дечиня имаш ли, харесва ли ти, вие в София имате ли си такива църкви, нашия поп е много обичан туканка, енергичен, след храма сега параклисите възстановяваме – ей я там касичката”....
.... Стенописите са от по-ново време. От надписа с изненада установих, че имената на живописците са същите, на тези които са изписали нашия енорийски храм в Пловдив – Св.Троица; това са Карл Йорданов и неговият екип, при светителството на патриарх Кирил и бъдещият Пловдивски митрополит – епископ Варлаам. Иконостасът е още по-нов. Липсва тъмната патина покриваща финната резба на възрожденските майстори. На долния, старозаветен ред, са разбовани сцени от народния живот, където мустакати овчари пасат овце, свирят на гайди или държат пищови, а кръшни девойки носят менци с вода. Горният край на иконостаса е подчертано руски тип – издаден леко напред, заоблен. Два купола хвърлят обилна светлина в храма – единият над наоса, а вторият над изключително красивата, по Колю Фичевски, кобилична емпория. Би било добре ако бях оставен за минутка сам.
Когато влизах в храма навън бе облачно и предвещаваше дъжд. Когато понечих да излезна обаче, от небето се изля невиждан порой. Сякаш Бог нарочно ми изпрати времето, което толкова обичам, в този иначе горещ ден към края на юли. Избягах от добродушната, но досадна баба и се скрих под камбанарията. Там изчаках края на пороя и пришляпах до отсрещния баир, където е храма Св.Богородица.
.... Стенописите са от по-ново време. От надписа с изненада установих, че имената на живописците са същите, на тези които са изписали нашия енорийски храм в Пловдив – Св.Троица; това са Карл Йорданов и неговият екип, при светителството на патриарх Кирил и бъдещият Пловдивски митрополит – епископ Варлаам. Иконостасът е още по-нов. Липсва тъмната патина покриваща финната резба на възрожденските майстори. На долния, старозаветен ред, са разбовани сцени от народния живот, където мустакати овчари пасат овце, свирят на гайди или държат пищови, а кръшни девойки носят менци с вода. Горният край на иконостаса е подчертано руски тип – издаден леко напред, заоблен. Два купола хвърлят обилна светлина в храма – единият над наоса, а вторият над изключително красивата, по Колю Фичевски, кобилична емпория. Би било добре ако бях оставен за минутка сам.
Когато влизах в храма навън бе облачно и предвещаваше дъжд. Когато понечих да излезна обаче, от небето се изля невиждан порой. Сякаш Бог нарочно ми изпрати времето, което толкова обичам, в този иначе горещ ден към края на юли. Избягах от добродушната, но досадна баба и се скрих под камбанарията. Там изчаках края на пороя и пришляпах до отсрещния баир, където е храма Св.Богородица. 
Отново ми напомни за родния Пловдив. Към храма водят красиви и стръмни стълбища, досущ като Пловдивската Св.Богородица. Само че тук не е така мащабно и просторно и понеже храма е на високо и е обграден от зидове, то по-скоро прилича на вход към някоя крепост. И вероятно има защо. Преди почти 170 години, когато е съграден храма, не е било лесно да си християнин в сърцето на Родопа.И пак изненада. Красив бронзов барелеф, но този път на поп Константин Дъновски - неуморимия борец против асимилаторския гърцизъм във Варненско и баща на печално известния враг на православието Петър Дънов, основателя на бялото братство.
За поп Константин знаех със сигурност, че е бил първият български свещеник в първия български храм Св.Архангел Михаил в град Варна. Същият този храм, в който доскоро се помещаваше градския музей на възраждането, и който от две години отново отвори врати за богомолците, реставриран, обновен, с богата книжарница, неделно училище, ежеседмични беседи и дискусии. Проверих и установих, че поп Константин е роден в Устово, където в продължение на три години е бил и учител на Устовските дечурлига. Храмът беше затворен. Имаше хартиена табелка, на която пишеше, че отец Михаил може да бъде потърсен в Енорийския дом находящ се в църковния двор. Сега там се строи красива енорийска сграда във възрожденски стил. Дай Боже духовните наследници на поп Глигорко да продължат делото му и огнените им слова да отекват из гънките на смълчаната планина.
... Красив е Смолян! Красива е Родопа! Синьо-зелени върхари, тъмнеещи иглолистни гори, ниско плуващите между тях разтегливи и призрачни облаци, прокрадващото се слънце, бучащата придошла река Чернатица и уханието на свежест след дъжда – това бе Смолян с неговите окъпани бели здания, в миговете, в които се движех без страх от локвите и мокростта си от Устово към Райково. Красотата вдъхновява и отпушва съзнанието към онази богата на колорит пищност на мислите и чувствата, която неволно би предизвикала усмивка върху лицата. Красотата обаче, може и да смазва. Може да предизвика тежък град от болезнени страст и тъга и не да отпуши, а да затлачи душата с гъстия и тежък смог на печал и неизказано отчаяние…
... Красив е Смолян! Красива е Родопа! Синьо-зелени върхари, тъмнеещи иглолистни гори, ниско плуващите между тях разтегливи и призрачни облаци, прокрадващото се слънце, бучащата придошла река Чернатица и уханието на свежест след дъжда – това бе Смолян с неговите окъпани бели здания, в миговете, в които се движех без страх от локвите и мокростта си от Устово към Райково. Красотата вдъхновява и отпушва съзнанието към онази богата на колорит пищност на мислите и чувствата, която неволно би предизвикала усмивка върху лицата. Красотата обаче, може и да смазва. Може да предизвика тежък град от болезнени страст и тъга и не да отпуши, а да затлачи душата с гъстия и тежък смог на печал и неизказано отчаяние…
Няма коментари:
Публикуване на коментар