Света Гора и българските новомъченици

Преподобномъченици Онуфрий Габровски и Игнатий Старозагорски и Покаянието.

Преди почти два века, на 14 октомври 1814 година и на 4 януари 1818 година, проляха кръвта си ради Христа свети преподобномъченици Игнатий Старозагорски и Онуфрий Габровски, и озариха небосклона на православната святост.

Преподобномъченик Онуфрий се родил в Габрово, Великотърновска епархия, от благочестиви и знатни родители. (Баща му Дечо по-късно приел монашество под името Даниил в Хилендарски манастир на Атон, гдето се подвизавал тогава синът му). На детето при Светото кръщение било дадено името Матей. Когато поотраснал, пратили го в българско училище, гдето добре се учел. Когато бил вече на 17 години, веднъж родителите му го наказали за някакво немирство. В сърцето на момчето пламнала обида и то, от необмислено честолюбие пред неколцина мюсюлмани рекло на майка си и баща си, че ще приме исляма. В подобни случаи мюсюлманите веднага грабвали далия такова обещание и извършвали над него обреда на обрезанието. За да не станело това, родителите му го скрили и може би го изпратили в Троянския манастир Св. Богородица, където до наши дни се запазило предание, че преподобномъченик Онуфрий тук е започнал монашеския си подвиг и тук приел първото си монашеско подстрижение с името Манасий.


Той се повдизавал усърдно, но гласът на съвестта му все по-силно започнал да го изобличава за отричането от Христа, макар и само с думи. Навярно поради това той се е отправил за Света Гора Атонска, като се надявал, че там под ръководството на по-опитни старци ще положи достатъчно покаяние и ще успокои съвестта си. Известно време Манасий прекарал в Хилендарския манастир, където бил ръкоположен за дякон. „И, бележи житиеписецът, след като получи свещения сан, Манасий добави нови трудове към предишните и ревнувайки по добродетелите на подвижниците, растеше духовно, като преминаваше от сила в сила. Но св. отци свидетелствуват, че колкото повече човек преуспява в добродетелите, толкова повече се украсява със смирение, така че и най малките грехове му се струват големи и той искрено се съкрушава за тях и принася покаяние. Така беше и с Манасий. Като преуспяваше в добродетелите и разглеждаше предишния си живот, той с ужас си спомняше своето падение и сърцето му не намираше покой“.

Но - както говорят светите отци на Църквата - колкото повече расте християнинът в добродетелите, толкова по-дълбоко се покайва и смирява и нищожните грехове му изглеждат големи. Така станало и с йеродякон Манасий. Всякога му правели силно впечатление думите на Спасителя Христа: "Всеки, който ме признае пред човеците, ще призная и Аз него пред моя Отец небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец небесен" (Мат. 10:32-33). А от житията на светците особено дълбоко го затрогвал примерът на св.мъченик Варлаам, който държал ръката си без да трепне над разпаления езически жертвеник, докато тя съвсем изгоряла, но не изпуснал тамяна върху жертвеника, за да не се каже, че принесъл тамянна жертва на идолите. А сърцето му се разпалило от ревност, когато преподобните Евтимий, Игнатий и Акакий извършили своя мъченически подвиг. Тогава Манасий тайно напуснал Хилендар и отишъл в Предтеченския скит, към славният Иверски манастир, при тамошния духовник Никифор с молба - да подготви и него за такъв мъченически подвиг.

В скита Св.Йоан Предтеча по-рано се бил подвизавал и друг български новомъченик – Св.Игнатий Старозагорски – племенник на рилският монах Игнатий (старозагореца Иван Калпакчи). И двамата са родени в Стара Загора, като вуйчото бил майстор калпакчия. Неизвестно защо, но в зората на голямата анархия и кърджалийските безредици, той захвърлил почтения занаят, станал разбойник и се отдал на грабеж и беззаконие. Заради пари той бил убил мнозина, и дори с дружина разбойници посегнал и на Рилската Света обител, според собствената му изповед по-късно. Съвестта му обаче не издържала, и в сърцето на възрастният вече разбойник пламнала искрата на покаянието. Отишъл разкаян в Рилският манастир и там изповядал беззаконията си на игумена Герасим и помолил да бъде приет за послушник. Покаялият се разбойник донесъл много пари и за да изкупи тежките си грехове, щедро дарявал манастира – въстановил рухналата църква Св.Евангелист Лука и сградите при запустялата постница, ходил на поколонение в Йерусалим. По-късно при него дошъл да живее племенникът му Иван, син на сестра му Мария.

Иван е роден също в Стара Загора, около 1793 година. По-късно, заедно с родителите си, се преселват в Пловдив. Там обаче младият Иван бил подлъган от свои другари мюсюлмани да приеме исляма и да се обреже. След това отстъпление обаче последвали събития, който стреснали момчето – османлии убили баща му, и помохамеданчили майка му и сестрите му. Потресеният Иван избягал при вуйчо си в Рилския манастир. В постницата Св.Лука Иван живял шест години като се учел на четмо и писмо, заедно със своя другар Неофит Рилски. Младият послушник разбрал и осъзнал какъв грях е сторил и решил да го изкупи, дори и с цената на кръвта си. През 1810 год., той напуснал Светата Рилска обител и се отправил за Света Гора. Преминал през няколко манастира, докато най-накрая се установил в Скита Св.Йоан Предтеча на Иверския манастир, където престоял четири години и приел монашество с името на вуйчо си – Игнатий. Старецът който подготвял Игнатий за мъченичество бил схимонах Никифор, а негови помощници били монасите Акакий и Григорий, като в продължение на много месеци се хранел само с по 30 грама хляб на ден, и чаша вода, непрекъснато отправял молитви към Христа, Богородица и светиите, твърдо решен да изкупи греха си.

През есентта на 1814 година, Игнатий заедно със стареца Григорий се отправил за столицата Истанбул. Там се облякал в турски дрехи, отишъл в едно съдилище, демонстративно захвърлил чалмата – белег на исляма, и смело защитил православната вяра с ясната мисъл, че се обрича на смърт, защото съгласно нормите на шариата така се наказват вероотстъпниците. Бил осъден и обесен на 8 октомври 1814 година.

Подобно на Преподобномъченик Игнатий Старозагорски, и Онуфрий Габровски, в продължение на месеци се подвизавал усилено под ръководството на своя старец. Всеки ден престоявал в непрестанна молитва и в най-строг пост, което усилвало покайното му настроение. След като по такъв начин старецът Никифор го подготвил за предстоящия мъченически подвиг, той го подстригал във велика схима с името Онуфрий и го отправил на остров Хиос със същия спътник, стареца Григорий, когото изпращал и с другите преподобномъченици. Там щял да се извърши този подвиг.

На о. Хиос св. Онуфрий живял една неделя в пост и молитва, докато в петък - деня на Христовите страдания (и ден за най-голямата мюсюлманска молитва) - се явил, облечен в турски дрехи пред съдията и захвърлил демонстративно на земята зелената чалма от главата си. Увещавали го, хвърлили го в тъмница, мъчили го и накрая го осъдили на смърт. На 4 януари 1818 г. на самия морски бряг му отсекли главата и хвърлили в морето тялото му заедно с пролятата кръв, за да не могат християните да вземат за свое благоволение никаква частица-светиня от преподобномъченика. Преди кончината му някои го запитали за името и за родината му. Преподобномъченикът отговорил, че се нарича Матей и е от Велико Търново. По този начин той искал да запази св. Гора Атонска и своя манастир от неприятности от страна на турците. Монасите от Атон скоро подир мъченическата му смърт го канонизирали и съставили житие и служба в негова чест.

От дълбокото и най-искренно покаяние на младите Игнатий и Онуфрий, израства решимостта им за мъченически подвиг, от покаянието, наричано от отците „врата на благодатта“, израства и постоянно черпи сили истински духовният живот на всеки православен християнин „В покаянието, пише св. Игнатий Брянчанинов, е цялата тайна на спасението“. Как ще разберем, че в покаянието е цялата тайна на спасението, ако ни липсва християнско съзнание за грях: не съм сгрешил, за какво сега да се кая и да се изповядвам? Как ще разберем, че в покаянието е цялата тайна на спасението, ако сме свели самото покаяние до нещо външно-привично, до проста аритметика и до изговарянето им пред свещеника или пък, обратно, до някаква неясна уговорка за покаяние пред Бога при вътрешна потребност, което на практика изключва тайнството Изповед и в крайна сметка самото покаяние? Колко трудно е за нас, днешните православни християни да осъзнаем, че покаянието не е просто съжаление за сторени грехове, не е преходен етап в духовния живот, а е непрестанно състояние на душата, която жадува и гладува за Бога. Като състояние на душата, покаянието е противоположно на самодоволството на духовното „еснафство“ на всеки фарисей, които смята, че е в добро, дори в „благодатно“ духовно състояние, просто защото не познава себе си. Според светите отци покаянието не може да има предел. Всъщност негов предел е земният ни живот. „Покаянието — казва св. Исаак Сирин — е винаги свойствено на всички грешници и праведници, които желаят да достигнат спасение. И няма предел усъвършенствуването, защото съвършенството и на най-съвършените е наистина несъвършено. Затова до самата смърт покаянието не се ограничава нито от време, нито от дела“.

Душа, несъгрявана от покаяние, е чужда на Божията благодат. Безчувствието на окаменялото сърце е признак за надвисваща духовна смърт. Всесърдечното покаяние извика горещите и благодатни сълзи у три пъти отреклия се Петър, преобрази жестокия Савел в апостола на любовта Павел и спаси на кръстта благоразумния разбойник в сетния му час .....