През седемдесетте години на ХVІІІ век, след поредния катаклизъм, който е преживял в многовековната си история, Пловдивският митрополитски храм Св. Марина, е бил възстановен наново от местните християни. Храмът е бил дървен, неугледен, при все че е бил митрополитски. В тази част на града, разположена под южните скалисти склонове на Джамбаз тепе, по онова време християните били малцинство, а и съвсем наблизо небето било прорязано от стройните минарета на две големи джамии. През ХVІІІ век, в годините преди големият въртоп на анархията, строителството на представителни християнски храмове, било все още недопустимо.
С или без представителни храмове, християните в града ревностно служили на Бога и подържали вечно пламтящ огъня на вярата си. По това време, независимо че кълновете на раздора и омразата започвали да надигат глава, все още българи, гърци и гърчеещи се, живеели някак си съвместно. "Мегали идеята" пребивавала още в зародиш и тепърва щяла да набира скорост, а от написването на "Историята" на огнения Св.Паисий Хилендарски, били изминали малко повече от десетина години.
По свидетелства на пловдивските възрожденци Йоаким Груев и Константин Моравенов, при построяването на пловдивския храм Св. Марина в сегашния му монументален вид през 1852 год., фанариотският митрополит Хрисант заповядал да бъдат унищожени всички каменни и други надписи на български език, в т.ч. и надгробните плочи и паметници. В църковния двор е пламнала и срамна клада, погълнала десетки и стотици безценни богослужебни книги и ръкописи на старобългарски език. Този Хрисант е същият, оставил ни в наследство думите си "ако си православен, то ти си елин; не може да си православен, без да си елин"...
В двора на храма бил погребан починалият през 1787 год., богат и влиятелен българин Иван Куюмджимът – пръв ктитор на възстановения през седемдесетте години на ХVІІІ век храм Света Великомъченица Марина.
Сякаш е предчувствал и усещал Иван Куюмджимът градуса на страстите, които ще се разгорят само няколко десетилетия по-късно и ще нанесат дълбоки и незаздравяли и до ден днешен рани върху духовността на двата християнски народа. Сякаш е виждал с очите си грозните битки в Божия храм, сякаш е чувал с ушите си ругатните и тежките слова на ненавист и искряща омраза. Последната воля на ктитора Иван, е била, на надгробния къмък да се издълбае кратка епитафия, съдържаща в себе си цялата горчивина и умора, що оставя в нас упоритото безсмислие на страстите. Страстите довели по-късно до унищожаването на надгробната му плоча. Страстите, които ни отдалечават от Бога и от нас самите.
Сега, колкото и пъти да отида до Пловдив, винаги обичам да поседна на пейката, която си стои в църковния двор, от както се помня. Тя се намира между северната стена и част от откритата нартика на храма; кокетната каменна ограда разделя двора в тази му част на две – от една страна храма, от другата – сградата на Пловдивската Света Митрополия; малка и белосана възрожденска сграда - част от църковния комплекс и уникалната многоетажна дървена камбанария.
Пейката е допряна до белосаната малка сграда и гледа към каменната снага на "Св.Марина" и потъналата в зеленина градинка между тях, където са били погребвани храмовите свещенослужители и ктитори. Това е същата пейка, върху която в обедните почивки на мама, под непробиваемите сенки на вековните чинари, изяждах прелюбимия си, още парещ геврек. Пейката, върху която съм престоявал часове наред, четейки книга или кандидат-студентски теми. Пейката, върху която през един притихнал, но пламтящ юлски следобед, целувайки се с любимото момиче, бяхме стрестнати от скърцането на тежката обкована вратата от към митрополията. Възрастен, дългобрад свещеник, с четириръбеста черна капа на главата, ни размаха пръст – с укор, но и с лека усмивка, поклати глава и отмина. Тогава и представа съм нямал кой е, но по-късно си дадох сметка, че това ще да е бил самият Арсений Пловдивски.
Тогава съм нямал представа за съществуването и на Иван Кюмджиоглу, и на владиката Хрисант, не съм и предполагал за реките кръв и сълзи, с които са напоени коренищата на вековните чинари, за пепелищата и лумналите клади, за онази любов, която още не бих могъл да проумея, и за всички страсти, що са се разгаряли на това свещено място. Не съм и предполагал, че някъде тук, около тази пейка, до преди сто и петдесет години, е стърчала потъмъняла от времето каменна плоча, с издълбана кратичка епитафия:
"Овде почива Иван Куюмджиоглу. Пътниче, на Господа са помоли за недостойния. Живота е басна, приятелю."
Някъде тук, отдолу, почива ктитора Иван Куюмджията. Прости, Господи, греховете му и упокой душата му. Амин.
С или без представителни храмове, християните в града ревностно служили на Бога и подържали вечно пламтящ огъня на вярата си. По това време, независимо че кълновете на раздора и омразата започвали да надигат глава, все още българи, гърци и гърчеещи се, живеели някак си съвместно. "Мегали идеята" пребивавала още в зародиш и тепърва щяла да набира скорост, а от написването на "Историята" на огнения Св.Паисий Хилендарски, били изминали малко повече от десетина години.
По свидетелства на пловдивските възрожденци Йоаким Груев и Константин Моравенов, при построяването на пловдивския храм Св. Марина в сегашния му монументален вид през 1852 год., фанариотският митрополит Хрисант заповядал да бъдат унищожени всички каменни и други надписи на български език, в т.ч. и надгробните плочи и паметници. В църковния двор е пламнала и срамна клада, погълнала десетки и стотици безценни богослужебни книги и ръкописи на старобългарски език. Този Хрисант е същият, оставил ни в наследство думите си "ако си православен, то ти си елин; не може да си православен, без да си елин"...
В двора на храма бил погребан починалият през 1787 год., богат и влиятелен българин Иван Куюмджимът – пръв ктитор на възстановения през седемдесетте години на ХVІІІ век храм Света Великомъченица Марина.
Сякаш е предчувствал и усещал Иван Куюмджимът градуса на страстите, които ще се разгорят само няколко десетилетия по-късно и ще нанесат дълбоки и незаздравяли и до ден днешен рани върху духовността на двата християнски народа. Сякаш е виждал с очите си грозните битки в Божия храм, сякаш е чувал с ушите си ругатните и тежките слова на ненавист и искряща омраза. Последната воля на ктитора Иван, е била, на надгробния къмък да се издълбае кратка епитафия, съдържаща в себе си цялата горчивина и умора, що оставя в нас упоритото безсмислие на страстите. Страстите довели по-късно до унищожаването на надгробната му плоча. Страстите, които ни отдалечават от Бога и от нас самите.
Сега, колкото и пъти да отида до Пловдив, винаги обичам да поседна на пейката, която си стои в църковния двор, от както се помня. Тя се намира между северната стена и част от откритата нартика на храма; кокетната каменна ограда разделя двора в тази му част на две – от една страна храма, от другата – сградата на Пловдивската Света Митрополия; малка и белосана възрожденска сграда - част от църковния комплекс и уникалната многоетажна дървена камбанария.
Пейката е допряна до белосаната малка сграда и гледа към каменната снага на "Св.Марина" и потъналата в зеленина градинка между тях, където са били погребвани храмовите свещенослужители и ктитори. Това е същата пейка, върху която в обедните почивки на мама, под непробиваемите сенки на вековните чинари, изяждах прелюбимия си, още парещ геврек. Пейката, върху която съм престоявал часове наред, четейки книга или кандидат-студентски теми. Пейката, върху която през един притихнал, но пламтящ юлски следобед, целувайки се с любимото момиче, бяхме стрестнати от скърцането на тежката обкована вратата от към митрополията. Възрастен, дългобрад свещеник, с четириръбеста черна капа на главата, ни размаха пръст – с укор, но и с лека усмивка, поклати глава и отмина. Тогава и представа съм нямал кой е, но по-късно си дадох сметка, че това ще да е бил самият Арсений Пловдивски.
Тогава съм нямал представа за съществуването и на Иван Кюмджиоглу, и на владиката Хрисант, не съм и предполагал за реките кръв и сълзи, с които са напоени коренищата на вековните чинари, за пепелищата и лумналите клади, за онази любов, която още не бих могъл да проумея, и за всички страсти, що са се разгаряли на това свещено място. Не съм и предполагал, че някъде тук, около тази пейка, до преди сто и петдесет години, е стърчала потъмъняла от времето каменна плоча, с издълбана кратичка епитафия:"Овде почива Иван Куюмджиоглу. Пътниче, на Господа са помоли за недостойния. Живота е басна, приятелю."
Някъде тук, отдолу, почива ктитора Иван Куюмджията. Прости, Господи, греховете му и упокой душата му. Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар